****

"Не казвай на никое чувство,
че е дребно или недостойно.
Не живеем заради друго,
освен за нашите бедни,
красиви и прекрасни чувства,
и този, срещу когото
извършваме несправедливост,
е звезда, която гасим".

Херман Хесе

Теб

Тя иска да повярва, че Нощта
ще скрие в шапката си тъжното от вчера.
Ще мине босонога над града,
запалила звездите си - фенери.
Ще се наметне с вятърен воал
и тихичко ще слезе на Земята.
Във шепи ще и донесе Луна
и капчица небесна необятност.
Ще нарисува на стената и море
със корабче с хвърчило вместо знаме.
А после със Съня ще и даде,

това което иска, но го няма...

*****

В голямата жена,
която съм,
живее малко
глупаво момиче...

То има руси плитки,
поглед мил,
в зелените поляни
денем тича...

И носи във сърцето си
копнеж един
и той е: да обича
да обича, да обича...

Нона Йотова

ПЕТ КАЧЕСТВА

"Пет качества не се сродяват никога със други пет.
Ти вслушай се във таз поука, която дава ти поет.
В гърди надменни е студено.
Приятелство не никне в тях.
Другарите на всяка низост потъпкват истинския смях.
Величие не ще постигне злодеят с нищо на света.
Завистникът не може даже да се смили над бедността.
Лъжецът всуе се надява на вяра и на вярност.
Ти това добре помни.
Не давай с годините да отлети!"

Йохан Волфганг Гьоте

МОЛИТВА ЗА ВСЯКА ЖЕНА

Аз съм жена, аз съм вода,
без форма, цвят, но напоявам!
Аз съм жена, аз съм нощта
...и с тъмното успокоявам!

Аз съм жената, аз съм дом
и топля, храня, приютявам.
Аз съм жената, аз съм стон
и в слабостта си побеждавам!

Аз съм жената, извор съм -
грехът, измиващ греховете.
Аз съм жената, аз съм сън
и мостът между световете!

Аз съм жена, чувствеността -
врата и път съм към душата.
Аз съм жена - и мъдростта,
и лудостите на Съдбата.

Аз съм жена, аз съм началото
и бъдещето на света.
Чрез мен земята оцелява,
защото аз съм Любовта!

****
Мадлен Алгафари

Сигурно са ви казвали - ставай човек или хващай гората ! Сега вече е актуално - хвани гората , за да станеш Човек!

"Благодаря на Бог за хората с големи сърца! Тези, които не са безгрешни, но са истински! Тези, с които ти е приятно и след години! Тези, които ти липсват! И тези, с които, макар и да не се виждаш всеки ден, мисълта за тях те кара да се чувстваш добре.
Благодаря на Бог за теб!..."

Дълги нощи се борех със нея,
надълбоко в сърцето я криех,
ала тя във кръвта ми живее -
непокорна и буйна стихия.

Ала тя като огнена лава
се разлива по моите вени
и тупти, и разпалва жарава
в мене тази любов забранена.

И обяздих във мен всеки устрем,
и отричах докрай този жребий,
ала мислите мои препускаха
като диви мустанги към тебе.

И побягнах оттук надалеко,
друга обич аз нейде да диря.
И се скитах по стръмни пътеки,
и във погледи чужди се взирах.

Но досущ като странник в пустиня,
в нощ безлунна, умиращ със зов,
аз протягах ръце в милостиня
и се молех за глътка любов.

Затова пак при теб се завръщам,
с изранени от тръни нозе,
във очите със обич все същата,
с пресушено от жажда сърце.

И дори много грешна и слаба,
но нашепваща тих благослов,
днес смирено пред тебе заставам
и прегръщам те, моя любов!

Всичко

Имаш младост и хубост,
цялата си една усмивка.
Даже дърветата те харесват
и те прегръщат със сенките си.
Рамото ти изгрява
като новолуние.
После – като пълнолуние.
И догде се озърнеш -
нямаш младост и хубост.
Какво ти остава?

Имаш любим и нежност -
цялата си една тръпка.
Стъпваш по звездният свод
с тънки звънливи токчета.
И под стъпките ти угасват
една по една звездите
като сгазени фасове.
Докато паднеш на земята.
Нямаш любим и нежност!
Какво ти остава?

Имаш талант и воля -
цялата си една факла.
нощем безсънно светиш
търсиш в тъмната пустош,
нещо такова, което,
никога, никъде, никой…
Тъкмо да го откриеш,
факлата гасне и пуши,
и се превръща в главня.
Нямаш талант и воля!
Какво ти остава?

Имаш дете и радост,
цялата си една грижа.
Водиш бъдещето за ръчичка,
учиш го да бъде послушно
и да не тича много напред,
за да бъде по-дълго твое.
Докато ти го грабне от ръката
болест или война,
или безкрайният път…
Нямаш дете и радост!
Какво ти остава?

Всичко да имаш,
нищо да нямаш,
цялата да си една шепа.
Всичко да даваш,
нищо да вземаш.
Да се загърнеш в самота
като в излинял шал,
майка си да повториш на прага,
всичко да посрещнеш,
всичко да изпратиш.

Всичко!
- Това ти остава!!!

Блага Димитрова

Моята философия

Имам една философия
да бъда приета такава каквато съм.
Независимо какво ми се говори
аз никога не се предавам.
За добро или лошо аз съм различна,
но не съм мъченица.

Напредвам с леко сърце
и никога не се предавам.
С вдигната глава с изправен гръб
неспирайки и удвоявайки усилията
живота не ми дава избор
има го, за да се боря.

Независимо от всичките огорчения,
разногласия и тази непрекъсната несправедливост
никога не се предавам и ставам все по-силнa и по-силна.
Да се целя в Луната мен не ме е страх!
Дори в изтощението продължавам да вярвам
все още в сърцето си!

Жертви?.. Да!
Ако трябва бих ги направила!
Вече съм ги правила,
но никога не се предавам!

  
 Имам една философия
да бъда приета такава каквато съм
със силата и с усмивката
напредваща и вярваща в бъдещето.
С вдигната глава с изправен гръб
неспирайки и удвоявайки усилията.
Живота не ми дава избор

имам го, за да се боря.

Колко глупави сме ние хората. Мислим си, че всичко зависи от нас. Мислим, че ние сме единствени и незаменими, а сме просто част от един огромен кръговрат…

Говорим за чувствата си открито, сякаш са някакви незначими части от душите ни. Говорим за любовта сякаш е някаква лесна, елементарна материя, която ни е напълно позната. А това всъщност е пълна глупост, защото не можем, колкото и да ни се иска, не можем да контролираме своята Любов. Тя се появява и скрива внезапно и ние, както всяко друго същество, не сме способни да я контролираме.

Безсилни сме пред нея, макар да не го признаваме и да го премълчаваме. Ако тя, Любовта, ни връхлети, ние не ще можем да й обърнем гръб, защото тя ще бъде винаги пред нас. Не физически, а в съзнанието ни. Ще я сънуваме, ще бленуваме за нея.

От както свят светува ние хората търсим научното обяснение на всичко, което се случва в съзнанието ни, на всичко, което мислим или чувстваме. До такава степен сме елементаризирали емоциите си, че вече сме забравили какво всъщност са те, а просто ги пренебрегваме.

Колко глупави сме ние хората. Мислим си, че всичко зависи от нас. Мислим, че ние сме единствени и незаменими, а не е така. След нас ще дойдат други, които може да открият същността и смисъла на Любовта, а не нейната изкривена версия. Надявам се да се случи, защото това ще промени човечеството, ще го направи по-добро…

Майчина сълза. Автор: Ангел Каралийчев.

МАЙЧИНА СЪЛЗА
Автор Ангел Каралийчев

Заръмоля дребен есенен дъждец. Жълтият листак в градината светна. Големите гроздови зърна под лозницата набъбнаха и кожицата им взе да се пука. Наведе моравото димитровче цветове над търкулнатото в шумата пукнато гърне. Сви се малкото птиче-лястовиче в дъното на гърнето и затрепера от студ и мъка. Всички си отидоха. Отлетяха на юг неговите две сестричета. Изгуби се майчицата му в топлите страни.
Кой ще го стопли в тая дъждовна нощ?
Оставиха го само в дъното на гърнето, защото беше сакато и не можеше да лети. През лятото избухна пожар в къщата, под чиято стряха майка му беше свила гнездо. Догато старата лястовичка смогна да грабне рожбата си от огъня, един въглен падна в гнездото и парна лястовичето по дясното крило. Голото пиле примря от болка. Когато се свести, то видя, че се намира в ново гнездо, а над него седи майка му с клюмнала глава. Най-напред се опита да раздвижи крилца, но не можа, защото дясното, изгореното крило беше изсъхнало.

Търкулна се лятото. Потъмняха гроздовите зърна. Пухнаха се пъпките на димитровчетата в градината. Почнаха да се събират лястовичките по телеграфните жици. Те се готвеха за път. Жиците заприличаха на броеници.

Една сутрин старата лястовичка смъкна своята саката рожба в градината и рече:
- Мило дете, ние днес ще заминем на юг. Ти не можеш да летиш. Затуй ще останеш тука, ето в онуй гърне съм ти нагласила мека перушина. Там ще лежиш. А когато огладнееш, излез навън и си клъвни нещо. Цялата градина е зарината с плод. Виж какво хубаво димитровче е склонило чело над входа на гърнето. Ти не тъгувай. Напролет ние пак ще се върнем.
- Благодаря, майчице, дето си се погрижила за мене! - промълви сакатото и за да скрие сълзите си, навря главица под крилото на майка си и притихна...

Всички си отидоха. Занизаха се мрачни дни. Заваля дребен дъждец. Наквасеното димитровче тежко отпусна цвят над гърнето. Една дъждовна капка се търкулна по най-долния листец на цвета и се нагласи да падне.
- Ах, колко съм уморена! - въздъхна тя.
- Откъде идеш? - попита любопитно лястовичето.
- Остави се. Голям път изминах. Ида от Великия океан. Там се родих. Аз не съм дъждовна капка. Аз съм сълза.
- Сълза ли? Каква сълза? - надигна се тревожно лястовичето.
- Майчина. Историята на моя живот е къса. Преди девет дена една уморена и насълзена лястовичка кацна върху мачтата на един голям океански параход. Аз стоях в дясното око на кахърната птичка. Океанът ревеше. Духаше силен вятър. С немощен глас продума лястовичката на вятъра:
- Братко ветре, когато ходиш над света, ако минеш през България, отбий се при моето сиротно пиле и му кажи да се пази от черния котак, който се върти в градината. Забравих да поръчам на рожбата си, когато тръгвах. Кажи му още, че моето сърце изсъхна от мъка...
- Къде е твоето лястовиче? - попита вятърът.
- Оставих го в едно пукнато гърне, търкулнато в градината, където цъфтят морави димитровчета.

Додето изрече тия думи старата лястовичка, аз се отроних от окото й. Вятърът ме грабна и ме понесе над света. Девет дена летях. Ето сега паднах на туй цвете. Колко съм уморена! Искам да капна и заспя...Сърцето на сакатото лястовиче се обърна. Стана бърже, отвори човка и пое отмалялата майчина сълза.
- Благодаря ти, майчице! - прошепна то, легна си в перушината и заспа, затоплено от сълзата, сякаш беше под майчините си криле
..................................................................................................